Един ноември, когато бях сам във Флорида, ми се обади един служител, с когото бях убедил Криси да разговаря.
Джим – каза той, - обичам и теб, и съпругата ти, но истината е, че Криси ще направи това, което си е наумила. Тя вече е на осемнадесет и не можеш да направиш нищо.
Затворих телефона. Нещо дълбоко в мен започна да вика: „Никога! Никога няма да се примеря с факта, че Криси е далеч от Теб, Господи!“ Знаех, че ако тя продължи в сегашните си стъпки, на пътя й ще има само разруха.
Отново, както през 1972 г., дойде божествено откровение. Бог силно ми внуши да спра да плача, да викам или да говоря с някой друг за Криси. Не трябваше да разговарям с никой друг, освен с Него. В интерес на истината знаех, че изобщо не бива да се свързвам с Криси, докато Бог не направи нещо! Трябваше да вярвам и да се подчиня на това, което проповядвах толкова често - „Призови Ме в ден на беда и Аз ще отговоря“.
Облян в сълзи разбрах, че трябва да се откажа да контролирам ситуацията.
Върнах се в Ню Йорк и започнах да се моля усърдно и с растяща вяра, както никога дотогава. Каквито и лоши новини да получавах за Криси, не спирах да ходатайствам и дори започнах да хваля Бога за това, което знаех, че скоро ще извърши. Не правих никакви опити да я видя. Керъл и аз с голяма мъка устояхме през коледния сезон, когато се опитвах да отварям подаръци с другите две деца, без Криси.
Дойде февруари. Една студена вторник вечер говорих от Деяния 4 за това, как църквата трябва дързостно да призовава Бога, когато се сблъсква с гонение. Започнахме да се молим и всички се обърнаха към Бога едновременно. Един разпоредител ми предаде някаква бележка. Една млада жена, за която усещах, че е духовно чувствителна, беше написала: „Пастор Симбала, чувствам, че трябва да спрем службата и всички да се молим за дъщеря ти.“
Колебаех се. Беше ли правилно да спря хода на службата и да се фокусирам върху личната си нужда?
Въпреки всичко бележката някак си звучеше правилно. След няколко минути вдигнах микрофона и съобщих на събранието какво се беше случило и добавих: „Истината (макар да не съм говорил много за това) е, че моята дъщеря е много далеч от Бога тези дни. Мисли, че горе е долу, а долу горе, че тъмнината е светлина, а светлината е тъмнина. Но знам, че Бог може да я достигне, затова ще помоля пастор Бойкстаф да ни води в молитва за Криси. Нека всички да се хванем за ръце около амфона.“
Приятелят ми започна да води хората, а аз стоях зад него с ръка на гърба му. Запасите ми от сълзи бяха пресъхнали, но се молих доколкото можех.
За да опиша случилото се в следващите минути, мога да употребя само метафора: църквата се превърна в родилно отделение. Звуците, които издава раждаща жена не са приятни, но резултатите са прекрасни. Павел знаеше това, когато написа: „Дечица мои, за които съм в родилни болки, докато се изобрази Христос във вас...“ (Гал. 4:19)
Надигна се стон, чувство на отчаяна решителност, сякаш казвахме: „Сатана, ти няма да получиш това момиче. Махни си ръцете от нея и нека тя се върне!“ Бях изумен! Силата на това огромно множество, викащо към Бога, едва не ме повали на земята.
Когато се прибрах онази вечер, Керъл ме чакаше. Седнахме на кухненската маса и докато си пиехме кафето, аз казах.
-Свърши се,
-Какво се е свършило? - зачуди се тя.
-Това с Криси приключи. Трябваше да бъдеш на молитвеното събрание тази вечер. Казвам ти, ако има Бог на Небето, този кошмар най-сетне приключи.
Разказах й какво се беше случило.
Завръщане от бездната
Тридесет и два часа по-късно, в четвъртък сутринта, докато се бръснех, Керъл се втурна през вратата, очите й бяха широко отворени.
-Криси е тук.
-Криси е тук?
Да, слез долу!
-Но Керъл... аз
-Просто слез долу – настоя тя. - Иска да те види.
Избърсах пяната за бръснене и тръгнах надолу по стълбите с разтуптяно сърце. Когато надникнах в кухнята, видях дъщеря си на пода – клатеше на ръце и колене и плачеше. Внимателно изрекох името й:
-Криси?
Тя сграбчи крачола на панталона ми и започна да излива терзанията си:
-Татко! Татко! Съгреших против Бога. Съгреших против себе си. Съгреших против теб и мама. Моля те, прости ми!
Погледът ми беше замъглен, нейният също. Вдигнах я от пода, прегърнах силно и плакахме заедно.
Изведнъж тя се отдръпна, - кой се молеше за мен? Кой се молеше за мен?
Гласът й беше като на адвокат по време на кръстосан разпит.
-Какво имаш предвид, Криси?
-Във вторник вечер, татко. Кой се моли за мен?
Не казах нищо и тя продължи:
-Посред нощ Бог ме събуди и ми показа, че вървя към една безна. Тя нямаше дъно, изплаши ме до смърт. Толкова се страхувах. Осъзнах колко съм се закоравила, колко съм грешала, колко съм се бунтувала. Татко, кажи ми истината. Кой се молеше за мен във вторник вечер?
Извадки от книгата на Джим Симбала: Свеж вятър, Нов огън.
Издава ИК „Менора Прес“
Благословение!
Пламен Шопов, http://bojieto-slovo.blogspot.com/
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар